Цикъл на отсъствието

Кръгла маса – дървена, стара,

за живот егоистичен тя натяква.

Без начало, без край – все така,

 сирени без глас и сянка на врана в мъгла.

Сърца – от камък, очи– в плам,

юлски огън в гора, изпепеляващ наред.

Търсим и гълтаме всичко без срам –

сянката гладна на тигър в капан.

Ръце ни – строшени, без пръсти, без мощ,

ровят за злато в земята без нощ,

в утробата тъмна на Уран – Титанът,

ала сме сенки бедни – без планът.

Лилии – загубени в локва без влага,

ловци на съдба, задушаваме драга.

Боси блуждаем, от себе си глухи,

сянка оставена – чужди и сухи.

Очите ни пълни, но в душата – празно,

с въздух от хелий – леко, но ужасно.

Данталион – прокълнат, с лице без лице,

всичко изчезва в космическо поле.

Всяка бездънна открадната чаша –

с дупка в сърцето – не можем да гасим жажда.

Не е в чашите, нито в стената,

ни в скръбта, ни в ехото на тишината.

Проклятие – липсата, без име, без глас,

бикове без звук, сиви сълзи сред нас.

Прадедна болка – в ковчег от сребро,

всяка крачка е следа, всеки миг – тегло.

И назад се обръщаме – пак и пак,

към неизживяното – пуст, мрачен знак.

А то – като сянка, все ни следва навред,

в търсене тръгнали – към своя завет