Стоиш далечно, гордо, мълчаливо,
във облаци забулено планинско сиво.
Дори и бурята със своята стихия,
назъбените ти чукари дето мие,
безсилно си гърми в нощта беззвездна -
излее се и чезне в дълбоката бездънна бездна.
Кротне се, във ехо се превърне
и плахо трепне тишината да прегърне.
Спотайва се и чака свойта роля отредена
в спектакъла ти ням - декорация употребена.
Като моите порои трябват ти милиони
от гранитната ти същност камъче да се отрони. ...