Стоиш далечно, гордо, мълчаливо,

във облаци забулено планинско сиво.

Дори и бурята със своята стихия,

назъбените ти чукари дето мие,

безсилно си гърми в нощта беззвездна -

излее се и чезне в дълбоката бездънна бездна.

Кротне се, във ехо се превърне

и плахо трепне тишината  да прегърне.

Спотайва се и чака свойта роля отредена

в спектакъла ти ням - декорация употребена.

Като моите порои трябват ти милиони

от гранитната ти същност камъче да се отрони.

Дори и времето скалата не променя,

сезони само пелената ù заменят.

Сега е пролет и брулено от ветровете,

раста на склона аз - самотно цвете.

Но скоро лятото със жар скалата ще облее

и тръни, бурени по склона ще се реят,

скакалци ще заприиждат на плеяди,

по върховете ти гнезда ще свият лешояди.

Но знаеш, цвете бавно като залинее

как със вятър семената си пилее;

на някоя поляна слънцето ще срещне,

ще го целуне и ще разцъфне в нова краска грешна;

грешно ще обагря сивотата

и с вятъра ще пее в тишината.

И песента му ще достигне до скалата,

зимуваща в прегръдката на самотата.

Тогава ще се взират дълго върховете,

жадуващи да видят свойто цвете...

сами и горди вечно ще останат,

а цветето със всяка пролет грее в пламък!