Цвтето и тихата скала
Стоиш далечно, гордо, мълчаливо,
във облаци забулено планинско сиво.
Дори и бурята със своята стихия,
назъбените ти чукари дето мие,
безсилно си гърми в нощта беззвездна -
излее се и чезне в дълбоката бездънна бездна.
Кротне се, във ехо се превърне
и плахо трепне тишината да прегърне.
Спотайва се и чака свойта роля отредена
в спектакъла ти ням - декорация употребена.
Като моите порои трябват ти милиони
от гранитната ти същност камъче да се отрони.
Дори и времето скалата не променя,
сезони само пелената ù заменят.
Сега е пролет и брулено от ветровете,
раста на склона аз - самотно цвете.
Но скоро лятото със жар скалата ще облее
и тръни, бурени по склона ще се реят,
скакалци ще заприиждат на плеяди,
по върховете ти гнезда ще свият лешояди.
Но знаеш, цвете бавно като залинее
как със вятър семената си пилее;
на някоя поляна слънцето ще срещне,
ще го целуне и ще разцъфне в нова краска грешна;
грешно ще обагря сивотата
и с вятъра ще пее в тишината.
И песента му ще достигне до скалата,
зимуваща в прегръдката на самотата.
Тогава ще се взират дълго върховете,
жадуващи да видят свойто цвете...
сами и горди вечно ще останат,
а цветето със всяка пролет грее в пламък!
© Валентин Иванов All rights reserved.
