Да има светлина!
Небето се разкашля гръмогласно,
обидено на хорските ежби.
То с много крамоли не бе съгласно,
дори в протест реши да завали.
Сълзите му, големи и студени,
се впиваха във грешната земя,
а хората се криеха смутени,
душите си познали във калта.
С очи виновни, никой не погледна
разплаканото в този миг небе.
Луната на челото му приседна,
като компрес за адски страхове.
Сълзите му превърна във звездички
и то по странен начин заблестя.
Отдъхнаха си облекчено всички,
че в локвите пак има светлина.
Никой не задаваше въпроси.
Защо небето кашля и рева?...
Вината никой като кръст не носи,
а всеки беше с мъничко вина.
Ежбите си превърнем ли във обич,
в усмихнат поздрав - всяка крамола,
звездите ще обсибват небосвода
и не сълзи - ще има светлина.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены
