Проникновени ранни мисли

или мелодия,

която пее път под стъпки,

една изплакана,

объркана до извисеност

изповед, подслушана от вятър...

Очи и среща с камъче,

от мрамор сърчице,

изгубено или

изхвърлено от

нечия душа

като вулканна вкаменелост,

ненужност в самота.

Нощта бе плакала над него,

а прах, полепнала,

окаляла гръдта му.

До тротоара, свито-шарено,

една безпътна котка

гледаше изпитващо,

а пък зеленото в очите й ме питаше:

„Ще си го вземеш ли?"

и май си мислеше,

че съм бездушница

или неверница...

Сама го взе ръката,

избърса го,

стопли душата,

а шепата  със пулс го приласка

и то отвърна, затуптя...

А вятърът, излязъл рано,

настигна ме,

прегърна ме през рамо,

намигна ми,

наведе се встрани,

откъсна мъничка тревичка

с две бели цветчета-очи,

две капчици роса-сълзи,

ръката си във мойта вплете

и мраморното сърчице отне,

с росата от тревата ме целуна...

И аз усетих пулса си...