Да стоплиш нечие сърце...
Проникновени ранни мисли
или мелодия,
която пее път под стъпки,
една изплакана,
объркана до извисеност
изповед, подслушана от вятър...
Очи и среща с камъче,
от мрамор сърчице,
изгубено или
изхвърлено от
нечия душа
като вулканна вкаменелост,
ненужност в самота.
Нощта бе плакала над него,
а прах, полепнала,
окаляла гръдта му.
До тротоара, свито-шарено,
една безпътна котка
гледаше изпитващо,
а пък зеленото в очите й ме питаше:
„Ще си го вземеш ли?"
и май си мислеше,
че съм бездушница
или неверница...
Сама го взе ръката,
избърса го,
стопли душата,
а шепата със пулс го приласка
и то отвърна, затуптя...
А вятърът, излязъл рано,
настигна ме,
прегърна ме през рамо,
намигна ми,
наведе се встрани,
откъсна мъничка тревичка
с две бели цветчета-очи,
две капчици роса-сълзи,
ръката си във мойта вплете
и мраморното сърчице отне,
с росата от тревата ме целуна...
И аз усетих пулса си...
© Калина Костова All rights reserved.
Поздрави!
