Да затвориш рана...

 Разпилени трохи  от дим на пода,

                    до бели завеси - сенките мълчат.

 Две щипки захар вместо сол

                   върху отворената рана поръси,

 няма да мине, навярно ще кърви,

                  но вкусът й поне ще се промени.

 Оближи я. Капка по капка.

             Запомни мириса й.

 Затвори я. Няколко шева грях.

            Две чаени лъжици сълзи.

 Навярно боли.

           Очи - спуснати завеси.

 Премрежен поглед.

           Ръцете не треперят.

 Спря да кърви.

 Една шепа звезден прах

           смесена с щипка страх

 изсипана в буркан,

           оставен в ъгъла

  на най-високия рафт.

Събери трохите от дим на куп,

една 

по 

една

вземи ги. 

  Една шепа стига. 

           До бели завеси - сенки. 

Мълчат.

  Слънчеви лъчи преминаващи през тях - 

           земна илюзия, ги разделя. 

   И със захар отворената рана

да посипеш, 

не ще се излекува. 

Поне не боли. 

Не искам сол. 

    Върни я обратно при другите съставки. 

Не ща и отвари. 

   Заклинания. Стари гримоари. 

Вземи иглите.

  Нека огъня ги прегърне. 

Нажежени. 

Червен конец. 

  Кървав венец между устните.

Заший ме. 

Няколко шева грях. 

  Заглушен стон, последван от вик. 

Няма следа и от страх.

Иглата беше доброжелател - нужен враг.

  Ръцете на мъжа не трепереха...

Очи - вдигнати завеси. 

Право в мен гледащи. 

Седнал бе.

  Устни треперещи. По тях бе останала кръвта. 

Повдигнах се, доближих се,

и облизах я.

Вече зная вкуса. 

  Защо тъй бе желана тя.