Разпилени трохи от дим на пода,
до бели завеси - сенките мълчат.
Две щипки захар вместо сол
върху отворената рана поръси,
няма да мине, навярно ще кърви,
но вкусът й поне ще се промени.
Оближи я. Капка по капка.
Запомни мириса й.
Затвори я. Няколко шева грях.
Две чаени лъжици сълзи.
Навярно боли.
Очи - спуснати завеси.
Премрежен поглед.
Ръцете не треперят.
Спря да кърви.
Една шепа звезден прах
смесена с щипка страх
изсипана в буркан,
оставен в ъгъла
на най-високия рафт.
Събери трохите от дим на куп,
една
по
една
вземи ги.
Една шепа стига.
До бели завеси - сенки.
Мълчат.
Слънчеви лъчи преминаващи през тях -
земна илюзия, ги разделя.
И със захар отворената рана
да посипеш,
не ще се излекува.
Поне не боли.
Не искам сол.
Върни я обратно при другите съставки.
Не ща и отвари.
Заклинания. Стари гримоари.
Вземи иглите.
Нека огъня ги прегърне.
Нажежени.
Червен конец.
Кървав венец между устните.
Заший ме.
Няколко шева грях.
Заглушен стон, последван от вик.
Няма следа и от страх.
Иглата беше доброжелател - нужен враг.
Ръцете на мъжа не трепереха...
Очи - вдигнати завеси.
Право в мен гледащи.
Седнал бе.
Устни треперещи. По тях бе останала кръвта.
Повдигнах се, доближих се,
и облизах я.
Вече зная вкуса.
Защо тъй бе желана тя.
© Нина Чалъкова Всички права запазени