Далече
„Тя е още надежда за плод.
Не е още вина или смисъл.
Тя не знае какво е живот.
И си прави каквото си иска.”
К. Кондова
Измори ли се вече, мое чакано тъжно момиче?
Много трудно е път да поемеш без моята помощ.
Всички твои сестри в нови къщи щастливо подтичват.
Други майки се радват на тях. А пък аз още моля.
Доскуча ли ти, малката? Май че остана самичка.
А еднички, очите ти, имат си нужда от мама.
Стига тропа с краче! Тук ела! Подарявам ти всичко!
Половина е пълно сърцето ми, тебе щом нямам.
Имаш куклена стая. И брат - вече цяла върлина.
Майстори ти цветя. Все за тебе. На него приличаш.
Все едно - тананикай! Оттука те чувам с години.
И далече съм близо до теб, мое малко момиче!
Запълни тази люлка, в която ти вших всички сили!
Запали със къдриците тъмните Ъгли във къщи!
Потърси ме! В очите отдавна дъга съм ти скрила.
Ще те чакам, докато животът ръцете ми скръсти.
И е тихо без мен. Тишината навярно те плаши.
Все по-тихо ще става оттатък. А там си сираче.
Затвори си очите! Скочи! Аз съм тук - няма страшно!
... Но си много далеч. А пък аз не умея да плача.
П.П. Преди три години започнах да пиша това стихотворение. И все не го дописвах. Страхувах се да го допиша. Миналата година прочетох „Неродената ми дъщеря” на Камелия Кондова и си казах- „Това е! Край!”. И спрях да го пиша. Четях само това на Камелия. Хиляди пъти. Снощи обаче реших, че е време да смъкна този товар от плещите си, както и много други. И го дописах. За добро или лошо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дарина Дечева Все права защищены
