Денят...

               Денят...

...Едва събуден, вдъхвам настървено

последните капризи на съня,

във плен на голотата откровена

и нежността на влюбена Жена!...

...Но Утрото нъзторжено ме грабва

на Изгрева пулсиращ с Радостта-

зове ме Пътят непознат, че трябва

да вляза в коловоза на Страстта...

В мига, във който Слънцето надзърне

зад облака, от Вятъра червен,

прекръствам се и без да се обърна

направо влизам в идващият ден...

... А в тоя ден аз трябва да измина

най-дългия си път неизвървян,

да падам и да ставам, да проклинам:

Съдбата...

                    или, който я замества там!...

Аз много дълго скитах по Земята,

(не си почивах даже в мисълта),

но най-загадъчния Път през Необята

ме чака днес пред пътната врата...

Преплувах Океани и Морета,

в триъгълника на Бермуда бях,

но в картите ми белите полета

ме мамят съблазнително към тях...

И най-красивото Море навярно

е с най-зашеметяващи вълни,

и скрити гибелни скали коварно...

А  фара е угаснал може би!...

Най-нежната пътека на Луната

от Вятъра люляна със финес

ми предстои до края на водата

да извървя като поклонник днес...

Страстта от най-стихийната ми Буря

все още неизбежно предстои...

(Когато такелажа*се разтуря,

а Океана става на вълни...)

...Но тоя Ден едва сега започва

и тъй далеч изглежда ми нощта,

че вярвам Времето да стигне точно

за толкова пропуснати Неща...

Днес сам „на попрището във средата...”**

разбирам как безумно разпилях

на Младостта си вихрена благата,

а имам пак Желание за тях!...

И най-интимните сега: „горчиво”

желая със премрежени очи,

а Вятърът ги грабва закачливо

и тръпнещи обръща ги в мечти!...

... Най- хубавите думи, Скъпа моя,

не съм ти още шепнал във Страстта,

но и със гняв не съм нападал Троя

насила да те връщам у дома!...

Коста Качев

*-съвкупност от корабни  въжета, скрипци и други

уреди за боравене с тях.

**Данте Алигиери