Денят...
...Едва събуден, вдъхвам настървено
последните капризи на съня,
във плен на голотата откровена
и нежността на влюбена Жена!...
...Но Утрото нъзторжено ме грабва
на Изгрева пулсиращ с Радостта-
зове ме Пътят непознат, че трябва
да вляза в коловоза на Страстта...
В мига, във който Слънцето надзърне
зад облака, от Вятъра червен,
прекръствам се и без да се обърна
направо влизам в идващият ден...
... А в тоя ден аз трябва да измина
най-дългия си път неизвървян,
да падам и да ставам, да проклинам:
Съдбата...
или, който я замества там!...
Аз много дълго скитах по Земята,
(не си почивах даже в мисълта),
но най-загадъчния Път през Необята
ме чака днес пред пътната врата...
Преплувах Океани и Морета,
в триъгълника на Бермуда бях,
но в картите ми белите полета
ме мамят съблазнително към тях...
И най-красивото Море навярно
е с най-зашеметяващи вълни,
и скрити гибелни скали коварно...
А фара е угаснал може би!...
Най-нежната пътека на Луната
от Вятъра люляна със финес
ми предстои до края на водата
да извървя като поклонник днес...
Страстта от най-стихийната ми Буря
все още неизбежно предстои...
(Когато такелажа*се разтуря,
а Океана става на вълни...)
...Но тоя Ден едва сега започва
и тъй далеч изглежда ми нощта,
че вярвам Времето да стигне точно
за толкова пропуснати Неща...
Днес сам „на попрището във средата...”**
разбирам как безумно разпилях
на Младостта си вихрена благата,
а имам пак Желание за тях!...
И най-интимните сега: „горчиво”
желая със премрежени очи,
а Вятърът ги грабва закачливо
и тръпнещи обръща ги в мечти!...
... Най- хубавите думи, Скъпа моя,
не съм ти още шепнал във Страстта,
но и със гняв не съм нападал Троя
насила да те връщам у дома!...
Коста Качев
*-съвкупност от корабни въжета, скрипци и други
уреди за боравене с тях.
**Данте Алигиери
© Коста Качев Всички права запазени