Живееше отдавна едно дете далече от града.
Безгрижно беше, малко, но далече от света.
Само играеше с цветята в горските поля,
с животни весело подскачаше от най-ранната зора.
Усмивка чиста пишеше се на лицето -
с нея той показваше що е на сърцето.

Щом настъпяше нощта
прибираше се в свойта стая
и с мрака, паднал вън, на веселията идеше и края.

Чезнеше усмивката му нежна,
криеше се зад тъгата снежна.
Заставаше до тъмния прозорец
и гледаше безбройните звезди,
и със сълзи на очи пред тяд споделяше своите мечти:

- Звездици мои, само вие знайте що е на душа.
Само играя ден след ден
и колкот` слънце грее, той е сякаш по-студен.
И да можех аз при вас да дойда сега -
това е моята единствена мечта.

И ронят се сълзите тежки,
бликайки от самотното детско сърце,
от родителските вечни забележки,
сплитат се в милост малките ръце.

Минават часове.

Слънцето събужда се след сън дълбок
и с всеки час остава той все по-висок -
споменът на вечните мечти
лети към многото безброй звезди.