Лятна вечер. Слънцето уморено притваря очи
и ляга ребром зад хребета. С теб го изпращаме
от скалата, то ни целува с последни лъчи,
гората притихва, синкав мрак бавно припада.
Танцуват искрите на огъня, проблясват за миг
и в мрака потъват. Балканът, прегърнал нощта,
се заслушва в гласовете ни – полетели възбòг
и с ехото отдалеч, тихичко ни приглася.
Посребри косите ни времето, тъгата сви гнездо
в твоя дом. Утихнаха песните, угасна жарта,
но знай, някъде във Безкрая, ще останат вечно:
една искра, омайна лятна нощ, два силуета ...