Кръгла, зимна, ледена пързалка.
Като шемет в кръг върти се,
На кънките от скоростта поти се,
Една малка черна точка – поредна откачалка…
Разумът крещи ù: „Спри се! Спри се!“
Но стопира го в ухо с слушалка –
Използва музиката за бухалка.
„Не мога вече, не!“ В кръговрата тя качи се!
Повърхността тя пори с острието,
Ледът кърви със ситен скреж.
Боли – да не е обула таралеж?
Но не хвърли котва,
И Както корабът – морето
Продължи да пори – не говори.
Върти, върти се без стремеж.
Във тоз забързан, бял, безсмислен свят.
Със мъка, скука, самота полят.
А няма ли и тя копнеж?
Да люби някой мил младеж?
Младостта да води по купони?
Мечти от долари да гони?
А може би – кола, колеж?
Не! Така ще прохаби патрони!
Тя копнее да лети, да пее.
На хартия чудеса да лее.
С четка и бои да претвори всичките сезони!
Тогава що във този кръг живее?
Все във сянката на обществото!
Уж рисува, а едно и също е паното!
„А мойта сянка? Тя къде е?“
В белия лед си бавно тлее…
„Стига! Ставам вече от леглото!“
Писна тоз пандиз във бяло!
Писна стрес за щяло и нещяло!
Тя се спря. Отпуши си ухото.
Подскочи: „Май ми се е привидяло?“
Но, не! Земята долу заблестя.
Колко цветове и багри тя видя!
Отражението й… бе оцеляло!
Откога сърцето ù дъга не беше яло?
„Имам шанс да се освободя!“
Сваля кънки – белезници тъпи!
„Топло е… Не се пързаля…“ – смело на земята стъпи.
„Дали не спя? Трябва да се убедя!“
Разбра. И тишина настъпи.
Пързалката е заменена
От друг вид шарена вселена.
Шапка на глава нахлупи
И към центъра ù се запъти.
На ръба надвеси се зашеметена –
ръба на кръгла дупка
ръб водещ към промяна
над черна неизвестност
с мистичност неогряна.
Трябваше ù малка стъпка
заради мечта неизживяна.
Ако вий попаднете на шарен диск
Ще поемете ли този риск?
Страх ли ще ви е да скочите?
Към непознатото да се насочите?
Ще останете на онзи лед?
Замайващия вертолет?
Т‘ва равнява се на пистолет…
Смелост нямаш ли да искаш
Все в ръцете лед ще стискаш…
© Y. Panda Все права защищены