Дните мои – с бастуни, тътрят бавно крака.

Беловласи маймуни в мен протягат ръка,

сляпо търсят опора, глухо клетви хриптят.

Смисъл никакъв – хора няма в техния път.

Трескав, грипав, фебрилен, идва новият ден,

на живота дебилен в най-дълбокия плен.

Дращи, чупи, събаря, из основи руши,

в пепел диря оставя, бърза да се сниши.

Все по-ниско заляга с него всичко у мен –

на гърдите ми ляга мазен, хлъзгав тюлен.

Пляска с перки, подмята с тях надежди, мечти,

пори с нокти душата, на ръжен я върти.

Може пък да сънувам. Ще отворя очи

и нали не робувам на внушения зли,

с позитивна нагласа и на вярата в плен

ще преджобя съня си за укрит сантимент.

Ще подрипна чевръсто – хей, маймуни, назад! –

и през клоните гъсти, и през нощния хлад

ще побързам в зарята на деня нероден

да заровя в земята оня хлъзгав тюлен.

Ще направя закуска – тост с бекон и яйца,

дето весело хруска и топи се в уста,

и канелено лате макиато –  е-хе! –

с две съседки познати ще изпием за кеф!

И дъжда да накажа (ще е много добре),

ще си стегна багажа, ще вървя на море.

Лято в сън? Грехота е! Хайде с мен към Бургас!

Морски, юни в омая хвърля мрежи към нас.