Дните мои – с бастуни, тътрят бавно крака.
Беловласи маймуни в мен протягат ръка,
сляпо търсят опора, глухо клетви хриптят.
Смисъл никакъв – хора няма в техния път.
Трескав, грипав, фебрилен, идва новият ден,
на живота дебилен в най-дълбокия плен.
Дращи, чупи, събаря, из основи руши,
в пепел диря оставя, бърза да се сниши.
Все по-ниско заляга с него всичко у мен –
на гърдите ми ляга мазен, хлъзгав тюлен.
Пляска с перки, подмята с тях надежди, мечти,
пори с нокти душата, на ръжен я върти. ...