Машини сме в човешкия си облик –
уж гледаме, но всъщност май не виждаме
и сякаш ослепели в гневен изблик,
стени около себе си иззиждаме.
Прегърнали на хората тъгата,
уж слушаме, а нищичко не чуваме.
Заровили в душите си вината,
в свой собствен свят като че ли воюваме.
С кастрирани емоции от ревност,
уж чувстваме, но всъщност не усещаме.
Загубили човешката душевност,
от другите разбиране не срещаме. ...