Дневникът на един млад беладжия - 30
Учим пак следобед. Ние сме на смени.
Рано се събудих и тревога в мене
цяла нощ ме стряска - мисля си за село.
Силно безпокойство май ме е обзело.
Чувам баба Койна с Вежен че говори,
как сама със люта зима ще се бори.
Мама ме усеща, пипа ми челото.
- Болен ли си, Мите? Стоплих ти млекото.
- Може, но доено сутрин от козата.
- Тук ни го зареждат в млекоавтомата -
тя ми се усмихва и ми обяснява.
- Аз не исках баба Койна да остава
сам сама на село. Мъчно ми е, мамо!
- Нека свърши срокът, ти почакай само!
- Но ще е студено, баба как ще мръзне?
А и, да призная, вече ми омръзна
вечно сам да бъда, теб като те няма.
Нека в нас да дойде, моля ти се, мамо!
- Успокой се, Мите, тя не е самичка!
Кучето я пази, има и козичка.
- Но е вече стара, охка тя и пъшка.
Кой ще и помогне, болест щом я тръшне?
- Горда съм със тебе, чеденце добричко!
Ето , обещавам да обмислим всичко,
но сега за тебе новата година
по е важна, сине, даже и от стрина.
Мълчалив и смръщен сядам зад бюрото
преговор да правя. Но едно "Защото..."
исках аз да чуя, щом въпрос задавам.
Мислят, че съм малък и не заслужавам.
Трябва план да имам, всичко ще се случи.
Времето си губя аз с излишно учене.
По-добре е с дядо да си поговорим
и решим по мъжки ний какво да сторим.
Бързо от таблета аз на него звънкам.
Но ми вдига Мери: - Той излезе вънка.
На пазар го пратих. И у вас ще мине.
За какво ти трябва Ваньо, мили сине?
- Срещнах трудност, бабо, аз с една задача -
казвам и. - Готов си май да се разплачеш.
Потърпи, ще дойде! - продължава Мери.
Разговорът свършва. Още начумерен,
чакам аз във вкъщи дядо да пристигне.
Ето го! - Юначе! - весел той ми смигва.
- Дядо, трябва с тебе да си поговорим
и с една задача нещо тук да сторим!
- Дълго ли ме чакаш? Хайде, покажи я!
Своето вълнение гледам аз да скрия,
ала щом със него в стаята оставам,
аз за баба Койна вече разсъждавам.
- Ясно ми е, Мите, искаш ти подкрепа.
Трябва да намерим някой, който шепа
зърно на кокошките всеки ден ще носи,
но с това едва ли ще решим въпроса.
Марко също иска грижи. От козата
стрина чака яре. Храни я жената,
а и мляко всяка сутрин издоява.
Как, момченце мило, всичко ще остави?
Аз мълча тревожен, но не се отказвам.
После се провиквам: - Сетих се! Разказвам
как ме срещна в село непозната стрина,
но излезе близка, някаква роднина
тя на дядо Петър - мъж на баба Койна.
Бързо чуруликам като птичка пойна
и дори по детски планове чертая.
- Сещам се коя е! - казва дядо. - Зная,
че добър човек е. С нея ще говоря.
И ще видя, Мите, аз какво ще сторя.
Скачам върху него, пърхащ от надежда!
Дядо щом участва, всичко се нарежда!
После във колата качваме се двама.
Само го помолих още той на мама
нищо да не казва, да запази тайна.
Но с една усмивка, вече лъчезарна,
го прегръщам мъжки, сигурен в успеха
и в душата чувствам някаква утеха,
затова във двора на школото вече
влизам аз спокоен. - Ще се чуем! - рече
и потегли дядо после пак с колата.
Беше ми приятно днеска със децата,
а когато вкъщи вечерта се върнах,
весел и добричък майка си прегърнах
и не и напомних пак за баба Койна.
"Бурята отмина!" - мисли тя доволна.
А в главата моя, без да подозира,
смелите кроежи нито миг не спират.
Следва:....
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
