Все говориш. Не спираш.

Думите ти са стрели.

Все спориш. Не разбираш

нито думичка моя, нали?

Все говориш. Нараняваш.

После дириш капките роса.

Все раняваш. Не преставаш,

ръсиш дъгата с черни петна. 

Все разсичаш. И не жалиш

нито пъпка в младостта.

Изпепеляваш. Не палиш.

Водиш със себе си лудостта.

И тя край теб е полудяла,

търси денем сребърни звезди.

До нея крачи вярата без вяра,

не ще ù я върнеш, нали?

До тебе надеждата просто е дума,

изпусната на път от някой босоног.

Любовта до тебе е безумна...

тиха лудост, оседлала еднорог...