ДО ВЧЕРА

До вчера бях малък не си давах сметка за хиляди важни неща.

До вчера бях малка, наивна по детски и кукла бе мойта мечта.

Сега е различно. Престъпваме прага изтъркан от детски крака

на класната стая със наш'те скамейки и нашата бяла дъска.

Денят е вълнуващ! Потръпваме всички! Не вдигаме врява и глъч!

На катедрата ведро, усмихнато сяда жената дарила ни с лъч.

Тя тихо разлиства, разглежда, подрежда книжата във свойте ръце,

но сякаш синият ù поглед изглежда замислен в този момент!

Ще прави проверка – присъстваме всички. С готовност и казваме: ”аз”.

Но странно!... В очите и блесват звездички, когато поглежда към нас?!

Часът ни последен от много поредни е странен и тъй мълчалив…

Звънецът не чакаме с нетърпение. Не бъбрим както преди!

Копнееме  всички и слушаме жадно на нашата класна гласа –

Жената, която  ту строго – ту с нежност ни научи на много неща!

Сякаш бе вчера, когато поведе ни, подаде ни  свойта ръка  и бавно, с усърдие,

търпение, щедро представи пред всеки света.

Отвори очите ни детски за щедрост.В сърцата ни вля доброта.

Непохватните малки ръчици прописаха: „мама” , „татко”, „земя”.

Все тъй неусетно минаваше времето – в учение, шумни игри.

А сега сме смутени, с носталгия гледаме, тъгата в очите личи!

Как класната наша учителка мила нов клас ще поеме след нас?!

Не може! Не искаме днес да повярваме, че няма да е в нашия час!

Тя винаги всъщност при нас ще остане. Във нашия спомен ще бди!

Ще следваме пътя от нея проправен към нашите смели мечти!