ДО ВЧЕРА
До вчера бях малък не си давах сметка за хиляди важни неща.
До вчера бях малка, наивна по детски и кукла бе мойта мечта.
Сега е различно. Престъпваме прага изтъркан от детски крака
на класната стая със наш'те скамейки и нашата бяла дъска.
Денят е вълнуващ! Потръпваме всички! Не вдигаме врява и глъч!
На катедрата ведро, усмихнато сяда жената дарила ни с лъч.
Тя тихо разлиства, разглежда, подрежда книжата във свойте ръце,
но сякаш синият ù поглед изглежда замислен в този момент!
Ще прави проверка – присъстваме всички. С готовност и казваме: ”аз”.
Но странно!... В очите и блесват звездички, когато поглежда към нас?!
Часът ни последен от много поредни е странен и тъй мълчалив… ...