Дочувал провивквания
и замъгляван от езиците змийски,
как мразя тази твар наречена “субективно тълкувание”
и тези погледи пинизчийски.
Щом свършат камъните,
ще им хвърля опълченски сърцето си,
като куха граната ще се взриви
без човека си.
Увяхва копнежа ми за повече,
та то животът с тях безумна борба е,
старият клапан се затваря,
а за да го отворя имам само ножици.
Нектарът със разум е вече отживелица,
почти парадокс е как
блутството с изкуството
се превърна във виелица.
И аз, дето плюя,
ореол над себе си нямам,
но и кожа матова не нося!
Цвят на индиго, не на злато, обичам
и за низост никога не прося!
В клинч държи ме надеждата,
уж заричам се, че не ще се дам
на змийския капан, ала пак
до съкрушение завежда тя.
Прищявки вече не познавам, вънка млад,
а стара изба без избор съм отвътре,
бистри вина опитват да преливат,
но пивото във мен мре все,
пики, спатии, купи, кари,
бавно ставам безличен като тях и
се потапям в мимолетните вълни,
обитавани от призрачен хор,
вълни на море от наивен разврат,
хор, възпяващ това изкуство-позор.
И да се прекръстиш, и да се изповядаш,
ако ще и клетва да дадеш,
няма да се отървеш
от пост-тщеславието.
© Филип Филипов Все права защищены