Дочувал провивквания 

и замъгляван от езиците змийски,

как мразя тази твар наречена “субективно тълкувание”

и тези погледи пинизчийски. 

Щом свършат камъните,

ще им хвърля опълченски сърцето си, 

като куха граната ще се взриви

без човека си. 

Увяхва копнежа ми за повече,

та то животът с тях безумна борба е,

старият клапан се затваря, 

а за да го отворя имам само ножици. 

Нектарът със разум е вече отживелица, 

почти парадокс е как

блутството с изкуството 

се превърна във виелица. 

И аз, дето плюя,

ореол над себе си нямам, 

но и кожа матова не нося!

Цвят на индиго, не на злато, обичам 

и за низост никога не прося!

В клинч държи ме надеждата, 

уж заричам се, че не ще се дам 

на змийския капан, ала пак

до съкрушение завежда тя.

Прищявки вече не познавам, вънка млад,

а стара изба без избор съм отвътре,

бистри вина опитват да преливат, 

но пивото във мен мре все,

пики, спатии, купи, кари, 

бавно ставам безличен като тях и

се потапям в мимолетните вълни, 

обитавани от призрачен хор,

вълни на море от наивен разврат,

хор, възпяващ това изкуство-позор.

И да се прекръстиш, и да се изповядаш,

ако ще и клетва да дадеш, 

няма да се отървеш

от пост-тщеславието.