Добре, че...

в Пловдив има гларуси !

 largo

Чертаят нощното небе

 силуети тебеширенобели.
Изгубени скитници, самотници смели.
Със вик светкавичен

на утрото завесата повдигат.

Над чашата с кафе димящо

в сеанс магичен

далечни спомени пристигат.

За дълги сини дни, в които

 човешко ято с глъч еуфорична

енергия за зимата събира.

Добре, че в Пловдив има гларуси!

Да ми припомнят бели паруси

как цепят нейде синевата

 зареяни в безкрая.

Да се не чудя, а да зная.

Защо тъй често се улавям,

че погледът магнитно лепне

за карамелени походки леки.

Следи оставили далеко

по пясъчни постели бели.

Там дето

във строя на чадъри трепкащи свенливо

под детски пръсти никнат замъци,

а в топли, влажни нощи

вълни солени

на волна страст угасят пламъци.

Добре, че в Пловдив има гларуси.

Постой, море!

Не бързай, лято!

Пристигам!

Ето грабвам хала си.

Във теб поне да го изкъпя.

Преди отново есен шарена

над всичко да преметне шала си.

Пристигам...

Нося своите дарове.

Сълзи сподавени, горчива мъка.

Очи изгубени завинаги.

Омраза, гняв, тъга, разлъка.

Пристигам

в теб да ги оставя.

За ден поне да ги забравя.

Отново детството да зърна.

И после в новата си кожа

обратно тук да се завърна.

Да ме омае пак със чара си

тоз град вековен.

Да те превърна пак във спомен.

Но да ме греят твоите жарки пясъци

дори през преспите дебели.

Додето в късно лято някак си,

съвсем  случайно,

в ранно утро,

със крясъка на твоите гларуси

при теб отново ме повикаш.

Море!
Добре, че в Пловдив...

Добре!