Дълго бягах през гората, с отворени обятия.
Оставях тръните да раздират плътта.
Дланите ми спряха да усещат болката,
която предпочитах пред тази, раздираща душата ми.
Сега раните по тялото са заздравели.
Усещам отново струните с пръстите си
и тя пак може да наранява същността ми.
Отново може да гледа през думите ми,
а късогледството да изкривява моите представи за нея.
Това е дефиницията за любов,
която се заформи в моя космос.
Боли, но някак си съм щастлив!