Някакъв страх, че може би
времето все някога убива всичко.
А то, времето, нали,
е разтегливо понятие, въпреки всичко.
Някаква непоносима болка, сякаш
ще изгори във мене всичко без остатък.
А от болката не можеш просто да избягаш
и да се скриеш, за да продължиш нататък.
Някакво странно безумие навред,
из целия ми разум, из цялата ми същност.
А нали безумецът все пак продължава напред
и луд е само според другите всъщност.
Нека съм страхлива, болна и безумна,
нека времето не спира, нека тече.
И ще съм до болка, до болка неразумна,
щом тебе времето любов ще нарече.
Тогава с обич и от обич ще се страхувам,
тогава нека времето объркано да спре.
И нека доживот от любов боледувам,
а ти никога, никога да не потърсиш лек.