Събудих се във стая с тишина

и в нея нямаше прозорци,

обгръщаше ме само самота,

разстелена във мътно-бели облаци.

И толкоз празно е във тази тиха стая,

че чувам ехото отекнало от себе си,

а аз се спъвам в свойта слепота,

макар да няма прагове и стълбици.

Очите ми отворено-затворени

не виждат незаключени врати,

а мислите ми съхнат неотронени

и гаснат като дните, без следи.

Не пробвам да изляза от затвора си,

обречен съм да обикалям в кръг,

така че всички мои навици

започват и завършват тук.

И само вятъра на спомена

минава през дебелите прегради,

ограждащи душата ми във стаята,

в която бавно и безцелно бродя.

И днес ще чакам стъпките прииждащи,

от другата страна на черната стена,

неможещи да ме достигнат никога,

защото аз не си ги спомням.