Поезията ми ти превърна в лирика банална,

а защо ли продължавам да тъпча в тази локва кална?

Поглеждайки в небето звездата, която безброй пъти ми свали,

поглеждайки в сърцето, там където част от мене беше ти.

А сега защо безразличието те наранява,

може би директната ми истина силно те смущава?!

Ровейки в кутията от спомени,

сълзите ми отдавна от тебе са отровени!

И някой ден ще питаш ти за мен,

но в този ден няма да намериш и следа от мен.

Безбройни са причините за нашата раздяла

и как душата си на дявола за тебе бях продала.

И нека всеки път щом задълбаеш в очите ù красиви,

сети се пак за мен, когато ми говореше със думите лъжливи

за любовта, която ти дарявах

и нощите, които пропилявах.

Достатъчно мастило похабила съм за теб,

достатъчно летяла в небесата съм безчет.

От лед скована, аз сърцето ти не искам!

И след тази прошка повече след тебе няма да въздишам!