Душата ми...
Душата ми...
Душата ми, самотна монахиня,
затворена в килията на тялото...
Тъжно гледа земната пустиня,
гдето черното превзема бялото.
Гледа и не вярва на очите ми!
Нима Светът така е оскотял?
Нима парите определят ритъма?
Часовникът на нулите е спрял...
Душата ми е толкова смутена.
Тя помни по различни времена,
когато хора, от любов родени,
на чувствата не слагаха цена.
Душата ми е много притеснена,
защото тя, горката, няма си портфейл!
При нея няма - пито и платено,
някой дал ù нещо, друг пък взел...
Душата ми е кръчма, ала без кръчмар...
От нея пиха до насита...
... и повръщаха!
Лакомията бе техният кошмар.
После никога не се завръщаха...
...................................................
Останахме с Душата ми сами.
Мълчаливо гледаме през Времето.
Защото само двамата, нали,
ще носим на Живота бремето...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламен Капинчев Все права защищены
е структурирано чудно! оттам-нататък, според мен, има нужда от пренаписване.