Душата моли за обичане
Очите ми ме молеха
да спра да гледам
росното небе,
преливащо от нежност
избеляла.
Ти беше с Нея.
Под звездите.
Пееха щурци –
за времето,
отдавна спряло.
Пътеките издъхнаха,
простреляни
от кървави сълзи
във мрака
на мъртвородени
мълчания.
Забързани дихания
се гонеха
със стъпките
на моите мечти,
които разпилях
от скитане
в тъмата...
Но частите от мен
не представляват
цялото...
Мозаечно сърцето прередих,
разхлабих яростно
червените му връзки.
Да изтече горчивата
любов.
А даже капка
вътре
не пресъхна...
Влезе само въздух.
И днес се скитам –
толкова далечна.
Боли.
От всяка песъчинка –
къс олово,
докоснала нозете
изранени.
Но няма да се спра.
Вървя
към тебе.
И само
неизбродената ми душа
безропотно крещи и
моли...
За обичане...
© Елмира Митева Все права защищены