ДВЕ ЧАШИ ВИНО
Сипах две чаши от своето вино -
почти черно и рубинено.
Лъчите слънчеви в него искрят.
Приказки любовни мълвят.
Хризантемите на късна есен ухаят.
В сърцето ми белези дълбаят.
Душата ми изпълват със спомени -
красиви и горчиви като виното.
Прититихват, политат подгонени
от пламъка страстен на пивото.
Махам натъжена с ръка.
Няма нужда от болните спомени.
На очите ми се спира сълза,
от душата с въздишка отронена.
Имаше дни – на масата сядахме
от десет, до петнадесет човека.
С вино вечеряхме, с вино обядвахме.
Гласовете на децата ехтеха.
Сега е тихо и много самотно.
Едни си отидоха там – на небето.
Сърцето боли ме страхотно
за децата, които по света се разпилеха.
Гледам в чашите и не ги докосвам.
Няма две топли ръце да ги вдигнат,
очи да се погледнат от обич жигосани,
в смях и нежност души да се заливат.
Наздраве, близки! Наздраве, приятели!
За здраве се моля за мен и вас виртуално.
Ще чуем взаимно звъна на чашите,
когато се срещнем по някаква случайност...
16 11 2015
© Надежда Борисова Все права защищены