Дъждът 

Навън не спира да вали,

градът потънал в тъмнина е.

Вали от дни... от седмици

навсякъде тъга е.

Дъждът мокри и облива,

като катарзис той преоткрива.

А ний сме мрачни, натъжени,

сякаш животът липсва в наш'те вени.

Дишаме, но сме неживи.

Уж преражда той, дъжда!

А ние бягаме от него,

за да не хванем може би ръжда!

Дъждът е нужда, дар неустоим -

той живота може да спаси...

а ний със мрачните гримаси

само под чадърите стоим!