***
Наопаки е хванал книга свята
и както му отърва тъй реди,
безбожен век. Огъва ос Земята
оплаква сякаш времето преди.
С душица си прогнила. Ти си крал и
ръката ти лукавият държи.
чете на глас уж Божите скрижали,
опияняват пъстрите лъжи.
Тълпа крещи: Разпни го! и Осанна!
разюздано раззинала усти...
За юдите – наградата желана...
Месията произходът спести.
Аз чакам да се съмне. Потърси ме,
изгубена сред бурите. Болят,
пак стигмите. За светлина петимен,
ковчегът Ноев стана моят свят.
А е уютен мракът. Кръстът сякаш,
се срастна с мойте крехки рамене.
И знам – на всеки кръстопът ме чакаш,
звездица запали ми, та поне,
да освети заблудите ми. Всички
и пътя ми към теб да поведе,
душата си нароних на трохички,
уж светят, а ме водят... Накъде...
Душата ми се лута мълчаливо,
от себе си, зад себе си се скрих,
с искрицата на мокрото огниво,
последна факла палнах – този стих
и не, че някому е тъй потребен,
побърканият и ненужен Ной.
Дано поне в последния молебен
душата му намери миг покой...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
