Един летен ден в полето
Един летен ден в полето
Почти към пладне слънцето отива,
а този ден е най-обикновен...
Коларски път в неясна перспектива
се вие из нивята затревен...
Невероятно синьо е небето,
а малко облаче като петно
белее, но от вятърът подзето
към хоризонта се понася то...
... И толкова е тихо, че се чува
как лимфата в ушите ми тече.
И вятърът безсилен не палува,
а слънцето пече ли си, пече...
И птиците се крият из гората,
и само пеперудите летят,
увяхнали от жегата цветята-
очакват кротко вечерният хлад...
Жужат: пчели, невидими мушици,
листата във безветрие висят,
прежуря слънцето, а свил зеници-
червени кръгове пред мен трептят...
... Отсреща сред дърветата се види,
селце едно, забравено от бог:
през клоните прозират керемиди,
внезапно дим извива на възбог...
Петел объркан изведнъж пропява:
в селцето значи още и сега-
живеят хора, на инат тъдява,
но питам се обаче: „Докога?...”
Въпросът, знам е просто реторичен,
а отговорът е предизвестен
и във отчет бездушно-статистичен:
с последният погребан някой ден!...
Коста Качев,
11.07.2015.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Коста Качев Все права защищены
