Иринакис (Ирина Колева)
83 4367
5 февр. 2020 г., 12:04

Една малка част от мен 

  Поэзия
631 5 8

Ще изпитам съвсем мъничко болка, като при евтаназия. 

Ще изтека между запетаите преди да съм донаписана.

Във едната ръка за кураж ще стисна фантазиите си,

а във другата-кой каквото ми е харизал,  по милост. 

 

Едно леко убождане и движенията ще се превърнат в картини.

Отдалеч в перспективата някой ще хукне да ме спасява.

С тази малка подробност, че ще затъне до кръст в терпентина, 

а пък аз (в едър план) ще внуша,  че заспивам за кратко...

 

И лица-светлосенки покрай мен ще се струпат. Не може 

ей така да напуснеш този лъскав парад, без свидетели!

Алтруизмът ще търси по ръката ми пулс разтревожено,

а от другата някой вече ще е плячкосал копнежите ми.

 

Ще се чуе и хлипане-меко драсване в няколко тона. 

Но така разводнено, че ще попие под мен, в канавата. 

И едва ли някой ще се вгледа над главите на множеството,

за да види как изчезвам през рамката от зловещия кадър. 

 

Не плачете, бе хора! Аз не съм се погребала цялата!

Само малка частица от мене-объркана, никаква. 

Разпръснете се! Знам, че най-вече на трупове почест отдавате. 

Ала този, специално, не заслужава дори симулиране... 

© Ирина Колева Все права защищены

Свързани произведения
Вярвам, че е така
iren5 (Ирен) iren5
Поэзия » Другая
Дори небето днес
с досада се прозина?
Депресия голяма го налегна.
Да можеше поне да се разплаче
или във сън да се оттегли, ...
  611  8 
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, Деница! 🌺
  • Ирина, чудесно е ❤️
  • И на мен ми хареса, поглед отгоре върху собствената си същност.
  • Да. Няколко полутона тъга, а накрая истеричен смях. Няма как. В него е спасението
  • Малко стил. Съсвем малко стил е нужен, за да можем да останем прави. Много вярвам в това.
    Привет от мен, Младен!
  • Има една друга евтаназия. Тя бива преживявана от всеки интелектуалец, оъден на самота от тълпата - безличната и нищожна тълпа, смисълът на съществуването на която е именно в това - да стъпче "мислещите тръстики".

    "Не плачете, бе хора! Аз не съм се погребала цялата!
    Само малка частица от мене-объркана, никаква.
    Разпръснете се! Знам, че най-вече на трупове почест отдавате.
    Ала този, специално, не заслужава дори симулиране..."

    Изискан финал!
  • Отново вън. Облякла новата си кожа.
    Или пък новото си бъдеще, не знам.
    На ъгъла ще спра. Дори възможно е
    на бавни глътки да изпия твоя ром.
    Ще клекна да погаля песа уличен,
    ще си открадна малко смях от теб,
    докато мръкне и поема под фенерите
    към следващото спъване. От днес,
    обаче знам къде да те намеря.
    На всеки ъгъл ще се спирам и дори
    да липсваш, знам, не съм объркала.
    Ще чакам просто да се появиш.
  • Знаеш ли, днес дори небето
    с досада се прозина?
    Депресия голяма го налегна.
    Да можеше поне да се разплаче
    или във сън да се оттегли,
    докато зимата премине.
    Ала… не може …
    И затанцува сняг по улиците сиви.
    Ще скрие с белотата пътищата прашни
    и ще открадне споделеност -
    просмукваща се от комините,
    разливаща се в кръвта, а също и в ставите.
    Ще заживее свой живот.
    По календар. С часовник.
    По план ще заживее и задачите ще гони.
    Не ще намери време за разходки без посока
    и само уличният пес, бездомен -
    безцелно ще кръжи, ще рови в раните ти
    без намордник…
    А аз ще те подмина. Не, не е странно
    Дори ще се опитам да не се обърна.
    Макар не бързам… Знам…
    Понякога се случва да трябва сам
    Човекът да възкръсва, бавно.
    Ще бъда там на следващия ъгъл.
    Ще чопля семки или ром ще пия.
    Ще те посрещна…
    Да, знам, че пак ще се подхлъзнеш.
    Но също знам, че ни тъгата, ни радостта е вечна.
Предложения
: ??:??