Една тъжна вечер между мен и Самотата

Тишина, очите ми примигват.
Става тихо, как ми се спи!
Колко само е тихо, гласове притихват ,
но душата не мълчи.

Седя сама и мисля как, къде и до кога?
Слушам и искам да чуя душата как ридае.
Мъча се и подтисната се давя в кристалната сълза,
а сърцето мое пак мечтае.

Премигвам втори път и някой идва сега.
Ето я моята приятелка самота.
Пак с нея да съм ще си избера,
защото само тя не ме предава.

Толкова е тихо и колко ме страх,
никой нямам, да ме стопли.
Само аз будувам в тъжен мрак,
не пламват жадни вопли.

Не исках и не трябваше да става така.
Искам да има някой до мен, който да ме прегърне силно.
Не в този момент да си плача сама.
Не да става пак всичко безсилно.

Исках някой да ме гледа с чистички очи безсънни.
Да ме гали с блага усмивка, със нежна уста.
Нощта да гледа своите звезди бездънни
как потъват в мрака без капка следа.

Но всичко пак става тихо, безгласно.
Защото животът е пълен с лъжци.
Всичко става пак на измама подвластно.
Очички не се галят със нежни пръстци.

Хора кухи, лекомислени, жестоки аз отритнах
и на самотата се обрекох.
Самотата своя аз обикнах.
Лъжци не искам! От тях се аз отрекох.

Гладът ме гложди, но не ще да стана аз да ям,
защото пак сама ще трябва да вечерям.
Остава само тъжен блян
и сълзи в нощта, които нощ и денем аз отделям.

Боли ме, че скита моята душа объркана и сляпа.
Боли ме, но зная, че много повече ще ме заболи,
когато с лъжливи хора ходя, те ме бутат, а аз по стените драпам.
Предпочитам да знам колко сълзата от самотата горчи.