Вгледал се в собствената си утопия,

приседнал на високия небесен свод,

замислен, водя разговор с живота -

мисловно-словесен диалог.

И, сякаш Хамлет от пиесите на Шекспир,

се вкопавам дълбоко в своя сън.

И ето, думите една след друга безспир

редят се - бронзов монотонен звън:

-Ела, Самота, приседни до мен под луната.

Ах, как искам да усетя сладкия бриз,

но така красив навътре в душата…

Ех, Самота, моят наивен каприз…

Но кажи, Самота, не искаш ли от мене подарък,

разлята душа на пясъка врял,

разтопена от толкова много омраза,

от гняв, безпощадно в сърцето горял.

Добре, Самота, на лицето ти виждам усмивка,

кинжалено блеснала в моя окаят живот.

Недей отразява по устните онази целувка,

която някога май наричах любов.

Кажи, Самота, защо навяваш ми болка?!

Болка от спомени – крехко стъкло?

Ах, Самота, спри!... – … стига ми толкова!

Разкъсваш душата като тънко платно.

И кога, Самота, ще ми върнеш сърцето,

дето ти дадох в замяна на онази жена?

Любов ли, бих казал - плесница в лицето,

не диамант, а остра кинжална кама.

И пак, Самота, аз те питам, кажи ми,

ще има ли пролет в мойта душа,

ще изгрее ли слънце в очите раними,

или отново онази стъклена пропаст в нощта?!

Добре, Самота, аз тихо си тръгвам от тука,

с подарък от теб - букет със цветя.

Но не да ги дам на жената любима,

а за надгробния камък на мойта душа…

И, сякаш Хамлет пред черепа на Йорик,

се вкопавам дълбоко в своя гроб.

И ето - думите една след друга морно

редят се - превръщат ме в словесен роб.

И още гледащ в собствената си утопия,

приседнал на високия небесен свод,

замислен, не искам разговор с живота,

а просто мъничко любов…