Ех, Самота, моят наивен каприз…
Вгледал се в собствената си утопия,
приседнал на високия небесен свод,
замислен, водя разговор с живота -
мисловно-словесен диалог.
И, сякаш Хамлет от пиесите на Шекспир,
се вкопавам дълбоко в своя сън.
И ето, думите една след друга безспир
редят се - бронзов монотонен звън:
-Ела, Самота, приседни до мен под луната.
Ах, как искам да усетя сладкия бриз,
но така красив навътре в душата…
Ех, Самота, моят наивен каприз…
Но кажи, Самота, не искаш ли от мене подарък,
разлята душа на пясъка врял,
разтопена от толкова много омраза,
от гняв, безпощадно в сърцето горял.
Добре, Самота, на лицето ти виждам усмивка,
кинжалено блеснала в моя окаят живот.
Недей отразява по устните онази целувка,
която някога май наричах любов.
Кажи, Самота, защо навяваш ми болка?!
Болка от спомени – крехко стъкло?
Ах, Самота, спри!... – … стига ми толкова!
Разкъсваш душата като тънко платно.
И кога, Самота, ще ми върнеш сърцето,
дето ти дадох в замяна на онази жена?
Любов ли, бих казал - плесница в лицето,
не диамант, а остра кинжална кама.
И пак, Самота, аз те питам, кажи ми,
ще има ли пролет в мойта душа,
ще изгрее ли слънце в очите раними,
или отново онази стъклена пропаст в нощта?!
Добре, Самота, аз тихо си тръгвам от тука,
с подарък от теб - букет със цветя.
Но не да ги дам на жената любима,
а за надгробния камък на мойта душа…
И, сякаш Хамлет пред черепа на Йорик,
се вкопавам дълбоко в своя гроб.
И ето - думите една след друга морно
редят се - превръщат ме в словесен роб.
И още гледащ в собствената си утопия,
приседнал на високия небесен свод,
замислен, не искам разговор с живота,
а просто мъничко любов…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
