Вгледал се в собствената си утопия,
приседнал на високия небесен свод,
замислен, водя разговор с живота -
мисловно-словесен диалог.
И, сякаш Хамлет от пиесите на Шекспир,
се вкопавам дълбоко в своя сън.
И ето, думите една след друга безспир
редят се - бронзов монотонен звън:
-Ела, Самота, приседни до мен под луната.
Ах, как искам да усетя сладкия бриз,
но така красив навътре в душата…
Ех, Самота, моят наивен каприз… ...