Елегия...
Елегия...
Ти помниш ли, как някак неуверено
самотна птица в залезът кръжеше,
когато проумяхме, колко временно
бе чувството, което ни държеше?...
И после всеки в някаква посока
пое унило, но самотен вече...
Безроден вятър във фалцет високо-
сам виеше из гаснещата вечер...
... А сякаш вчера, влюбени и диви,
живеехме във изгреви безкрайни
и на изкуството, да сме щастливи,
владеехме естествените тайни...
От някаква божествена трансфузия
се вливаше в душите ни блаженство,
но вечността оказа се илюзия
с представата дори за съвършенство...
Дали внезапно бяхме помъдрели?...
И по-щастливи бяхме ли наистина?...
Все питахме в нощта набрали смелост,
но-о ехото отвръщаше единствено!...
... А днес се връщам с мислите обратно
(когато ми е тъжно и безвременно),
към споменът за птицата, която
кръжеше в Оня залез неуверено...
10.10.2014.
Коста Качев
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Коста Качев Все права защищены
