Епистоларно стихотворение

Здравей, любов! Здравей!

Ти някъде избяга с бавни стъпки,

Промъкна се между пулса на сърцето.

То спря. За миг заглъхнах. Даже онемях.

Мигла се откъсна, отлетя с разперени крила.

Не мога да те върна. Не, не мога. И аз

не мога да се върна - поне сега.

Млада съм, зелена. Няма ме и ме има.

Косите ми – гора, а сянката им

някъде съвсем далече.

Останах пътник с куфар в ръка и

без посока, а толкова обичах стъпките -

скърцането в снега.

И всеки градус в мене преди завоя

се оказа сложна теорема – минус тебе.

И толкоз много знаци – наляво и надясно,

които водят все нагоре скъсиха

разстоянието ни ужасно.

Но, знаеш ли любов? Бъди щастлив, сега!

Аз все теб ще чакам. И тебе искам пак да срещна.

И какво от това, че съдбата се усмихна ехидно.

Аз ще съм там - на нашата гара под фанфара

от светлини на улични лампи.

Ще те дочакам с едно намигване и една роза,

която вчера ти ми донесе на гроба.

23.01.2020г