Есенея
Есенея... Не питай защо, докога...
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.
Есенея... Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.
Есенея... И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.
Есенея... Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.
Есенея... Не питай защо, докога...
Може би съм Есенин в позлата...
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.
(Отвара от въздишки)
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ясен Ведрин Все права защищены
