25 сент. 2020 г., 12:15
Умореното слънце зенита не може да стигне,
като примка се свива кръгът му в извечния ход.
Тишината изгуби онези кресливи авлиги,
пак последвали другаде своя номадски живот.
Есента залюля недодялано тънките клони
и парченцата сянка зарони на голата пръст,
после някъде хукна, навярно Михаля да гони,
да търкаля надолу по хълма сезона си къс.
А лозницата дългите възлести пръсти разпери,
да я спре, да я има за още минута, макар.
В този свят, който даже от угар по-чер е,
как боите ѝ струват теглото на грозд кехлибар! ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация