Есенно
Имаме си лозе! – диво-подивяло,
легнало на хълбок гледа към небето.
Свирка си и рони гроздето си бяло
в пясъчни усои, в трънени гърнета.
Ей го, върху хълма, кучета го пазят,
косери го пощят, драки го прегръщат.
Само че до него трябва да се лази,
както за човеци май е неприсъщо.
Ние пък ще лазим, гроздето да вкусим –
дъхаво и свежо, нищо че е дребно.
Знаете ли колко пламенни са устни,
с гроздов сок опити сладостно да лепнат.
Имаме си лозе! Не че си е наше.
Ничие е всъщност, няма си стопани.
Къщата му крива хищниците плаши,
влюбените само с драките си брани.
Ей го, на баира. Искате ли грозде?
Толкова е много, гърбави – лозите.
Вият се към него две пътечки кози.
Стигнете ли горе, яжте до насита.
Цвета Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвета Иванова Все права защищены
