Лист по лист падаха.
Кой от кой по-обагрен.
Излетя един в розовите небеса
и след минута падна на пустата пътека,
поразен от гробна тишина.

През вечерта се усети студа,
а на сутринта беше там -
гъстата и зловеща мъгла.
Навя ми това спомени за тъга...

Паркът... Няма такава красота!
Цялата пътека беше обсипана
от цветни умрели цветя
и нямаше жива душа.

Колко красиво и тъжно беше това...
За пръв път не можех да реша.
Да плача или да се смея?!

Легнах на земята
и разперих ръце,
точно като криле.
Затворих очи и усетих...
нежни капки от дъжда
падаха като една сълза.

И тогава се чу...
нежният шепот на есента,
с който ми каза:
Не мисли! Просто чувствай със сърцето си!
И тогава ще разбереш всички отговори!