* * *
* * *
Морето стене . . .
Студено е!
Плажът е пуст . . .
Но е тук.
Старият пясък . . .
без летния блясък
тревожно се оглежда . . . –
с надежда.
Търси огъня . . .
оня,
запален от нас . . .,
тогаз,
чиито въглени,
поразсърдени,
да тлеят останаха . . .,
бяха!
Заедно те – той и то,
пясъкът и морето
искаха да видят –
във мидите,
не е ли останал нашият смях –
затворен във тях?
За да усетят топлината
в тъмнината
на чудния летен сезон
и с огнения кон
да ни повикат . . .
и попитат –
дали ние не искаме
да си помислим
и да им върнем усмивката,
истинската,
като отново отидем при тях,
заедно с нашия, живия смях!
* * *
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Иванова Все права защищены
