Нима ще си спомниш за мойто прихлупено кепе,
нима ще си спомниш за моя износен, невзрачен жакет?
Познаваш ли онзи, що в нощи (и зиме, и лете)
пред прага ти мрака умело разчупва парче по парче?
Нима ще си спомниш за мойта безименна сянка,
в пазвите сякаш стаила безброй окъснели слънца?
Но капка в море от асфалт ще остана навярно,
навеки ще паля фенерите - пътя до твойта врата -
и някога, смътен, безкрайно, безсилно далечен,
и някога, влюбен във огъня, точно в дванайс'тия час,
във свойта любима, безмълвна покруса увлечен,
с прощалната клечка кибрит за последно ще светя и аз.