Сега е пет и петдесет.

И утро е – светлей навън.

Получих аз писмо от теб,

ала ме гони яко, сън.

Но нищо – ще ти отговоря,

защото много ми хареса...

Онази снимка помня, твоя –

на нея си, като принцеса.

За фотографията твоя,

която казваш ми да видя –

ще я погледна, след развоя,

на туй, що пиша в тази “книга”.

Аз, правичката да си кажа –

стихът ти малко не разбрах,

че доста груб е във типажа...

Таз слива, ще ме вкара в грях.

Но, щом за сливи ще говорим,

ще ти открехна малка тайна –

не ми харесва с теб да спорим,

за мляко във “кавга” нетрайна.

Аз млякото, си го обичам –

бозая го от гдето падне,

на ум дори и теб събличам,

и суча нощем, и по пладне...

Повярвай ми в мен интереса,

към теб, не е хич поетичен –

възбуждаш ме, като контеса,

захлупен франт със дух лиричен.

И ако мислиш, че съм женен –

ерген съм стар, заклет-напет,

защото много съм “наперен”,

високомерен и “проклет”.

Такъв съм си – не ми и пука,

а ти каква си, ми кажи?

Дано със теб не спрем до тука,

защото чувствам, че си ти!

П.С. Сега ще се опитам леко,

        това, което ми изпрати,

        да обработя издалеко –

        дано да става за дебати!