В психиатрична клиника работи

приятелят ми доктор Никифоров.

И както често случва се в живота,

за нещо можем с него да поспорим.

Разказва ми за луди пациенти,

за всякакви истории чудати...

Как чантата му с лични документи

откраднали са тайно непознати!

Оставайки без своя самоличност

и жертва на изтънчено злодейство,

оказал се без своя идентичност,

без трудов стаж, професия, семейство...

                               *

Туй случило се в петък – ден фатален,

след приема на нови пациенти.

Един от тях бил двойник идеален

на Никифоров – да, на сто процента!

Но лудият бил с мания велика,

в главата си – със бръмбари големи!

Със сигурност го стягал и чепика,

че мислел се за вожд на древно племе!

Това, че вечно искал да изпъкне,

бил само негов генетичен код.

Как умна мисъл в него да се пръкне,

щом бил доказан вече идиот?!

В небивалици вярвал сам, така че

обожествявал често глупостта.

Реалността стояла другояче –

редовно си загубвал паметта!

И хвалел се – къде когото срещне –

че готви се да стане политик!...

С какво ли може лудият да блесне,

освен със психо-травматичен тик?!

                            *

А Никифоров, уморен от смяна,

прибрал се вкъщи, включил телевизора

и... ахнал от учудване голямо –

тъй, сякаш е пред него Мона Лиза!

От малкия екран го гледал онзи –

новакът двойник: плещил, критикувал,

редил в ефира бляскави прогнози,

с усмихнатата водеща флиртувал!

В предизборното студио участвал,

представяйки се: –Доктор Никифоров –

водач на листа!...

                                 "Нещо тук не пасва...!" –

в ума си докторът премислял: първо, второ...

"Направил съм му пълна експертиза...

Натъпках го със хапчета дузина...

Облече усмирителната риза...

Кой пусна този луд да си замине?!"

                                *

– Върви сега, доказвай, братко мили,

че той е луд, а аз – съвсем нормален!

Щом има в политиката дебили,

за нас ще бъде всеки ден фатален!