Когато съм с теб, ума си губя...

Ако до вчера съм те мразела, готова съм отново да се влюбя.

Нечовешки прекрасно е чувството ужасно...

Готова съм за поредния си провал,

просто, когато съм с тебе, губя всякакъв морал.

И не мога да се контролирам...

до болка е погрешно, но това ме поддържа жива.

Поглеждаш ме само за секунди и се прераждам наново.

Господи, спаси ме, сама да си помогна не мога!

Безсилна съм, сякаш с окови тялото ми държиш.

Главата ми ще експлодира, а ти дори не се замисляш дали грешиш.

Какво ти става, не виждаш ли как потъваме?

Залъгваме се по детския начин, че се влюбваме.

Толкова наивно гледаш на нещата,

може би това ме спира да преобърна съдбата...

Или аз съм безсилна в картината,

но просто вече не си усещам на сърцето половината!

Срамувам се, губя съвестта си.

За бога, сама пропадам в пропастта си.

Да! Стигнах вече дъното, няма за кога да си казвам край.

По дяволите, къде е проклетият рай?

Всяко твое действие е поредното поражение над мен.

С какви очи да видя красотата в този или следващия ден?...

Колкото и хубаво да е, чувствам се омърсена.

Удоволствието равно няма, но за пореден път съм употребена.

Не правя разлика между черно и бяло,

едва ли си сърцето ми до утре ще е цяло...

Сякаш това е огромна дупка и аз трябва да я премина,

но когато моментът дойде, не знам как да реагирам...

И ето, правият път е срещу мен, но аз отново ще поема по този завой.

Сцената, местата - сърцето ми - главният, но погубен герой!